и ето ме мен отново

Една ръка безжалостно за гърлото ме хвана

и във безсилието си подпрях се на стиха.

Болеше. Толкова болеше, че без глас останах

и си изгубих някъде из болката дъха...

Догаряха очи. Усмивките - дъги изтрити.

Гримасите се гонеха с настръхнали коси.

Премигнаха и светлинките във душите ни,

Вселената угасна, миг преди да се взриви!

И се защурах из безслънчевите ù пространства

досущ мъртвец, завърнал се леха да напои.

Но нямаше вода, и триста слепи кладенеца

ме гледаха насън с опразнените си очи.

И паднах ням, безпаметен... Невидим и ненужен.

По-мъртъв и от мен бе тоя непрежален свят.

Не бях отчаян. Просто... в бавното събуждане

очите ми пресъхнаха от липсата на цвят.

Една ръка, която милваше така горещо,

обърна длан и Вечността ми с плясък зашлеви.

Заплака смисълът и писна някак нечовешки,

и засъбирах пепелта от твоите очи...