Струва ли си

СТРУВА ЛИ СИ ДА ЖИВЕЕШ!?
Струва ли си да живееш!? Цяла вечност вървиш по една тъмна пътека. Чуваш зад себе си смеха на твоите "приятели", които дори не са забелязали, че силуетът ти изчезва в мрака.Чуваш стъпки. Стъпки на други хора, които също бавно вървят към нищото!Искаш да спреш, да се огледаш, да помислиш, но не можеш.Краката ти сами вървят , но къде отиват...Вървиш, ниамаш представа колко време е изминало, но това сякаш не те интересува!Чувстваш се изморен, но не можеш да спреш!Изведнъж стигаш някъде, но къде!?Решаваш да седнеш да отдъхнеш преди пак да продължиш.Сядаш на тъба на бездна, тъмна безкрайна бездна, но оставаш безразличен.У теб не се пробужда страх.Седиш си там, сам в мрака и си мислиш.Мислиш си за какво си живял и в главата ти не изплува нито една причина за това!В далечината чуваш вой на чакали. Глутница същества, подвластни на инстинкта си, които жадуват да усетят крехката ти топла плът между острите си зъби. Въпреки това ти не се страхуваш. та ти цял един живот си живял между хора, които са жадували това!Седиш там на ръба и гледаш звездите.Сещаш се, че някой някога ти бе казал, че всяка звезда на небето е душата на един човек, които също като теб в момента, е седял на ръба.На ръба между нищото, наречено живот и нищото , наречено смърт.
Друг чакал се отзовава на боя на останалите, така както никои никога не бе се отзовавал на твоя зов.Ослушваш се. Чува ти се, че че някои идва, за да ти подаде топлата си ръка и да те дръпне от ръба, но не.Това е чакал.Жаден за плътта ти чакал.Дори и това не събужда в пустата ти тужна душа страх.Чувсташ дъха на смъртта, която е точно пред теб и те вика.Тя те иска, така както никой друг.И чакалите те искат, но само за да впият в тялото ти зъбите си, за да направят поредното си кърваво пиршество.Каква ирония- последната ти вечеря , а ти самият си основното ястие.
Заслужава ли си да умреш!? А заслужава ли си да живееш!? Да вървиш цял живот по една тъмна пътека, отрупана с хияди болки и разочорования, докато най-накрая сригнеш до ръба. Нима това е Тя, смъртта-една тъмна бездънна бездна, която те зове.Та ти винаги си си я представял като прелестен бял ангел,не не!както всичко по тъмната пътека и това те разочарова.Какво да направиш?!Да се хвърлиш в бездната пред себе си, да се оставиш на подвластните на инстинкта си чакали или да се върнеш и да продължиш да вървиш по тъмната пътека?!Отново не намираш смисъл в нито един от тези изходи. Незнайно защо се връщаш към мрачния друм.Божичко, какъв мазохист си!Избираш болката пред бързото избавление от нея.Не знаеш защо го правиш , но ти харесва.Отново вървиш, но не знаеш къде отиваш.Виждаш светлина, но знаеш че не грее за теб.Харесва ти това, че поне някой някъде е щастлив.Чуваш пред себе си смеха на твоите приятели. Дали са забелязали отсъсътвието ти?Дали са били жадни да чуят как безжизненото ти тяло пада в локва кръв след пиршеството на подлите чакали или пък те самите са жадни като чакали за твоята смърт?