СТАТУЯ НА САМОТАТА

Докосната от тъмнината
и след това зомбирана от светлината
това съм аз-какво във мене ти видя
та аз съм дъщерята на нощта
вината в мене ти съзря-и с нищичко не я опроверга
ти удряше ме нежно-червени белези оставаха от теб
не знам обаче дали още е червена моята кръв
ти галеше ме с нокти-забити силно в моята плът
и за край помилваше ме с зъби пробиващи моята настръхнала кожа
и само едно не успя да удариш-това бе моето сърце
и само едно не можа да погалиш-това бе моята душа
и само едно не успя да помилваш-скръбта ми силна ,която в мене оживя
любовта пристига отвъд бъдещето и не престава да идва когато вече е тук
Но кога за мене тя ще дойде,кога да я чакам
или към мене пак ще е жестока и за другар ще ми е единствено самотата
аз гледам отстрани-сплитайки спомени тъжни
излизам и вън вали-започвам да броя капките дъждовни и изведнъж се появяваш ти
гледаш ме със погледа си влажен от когото много ме боли
казвам ти ,,спри,, но ти продължаваш
усмихваш се и задминаваш-ах твоята усмивка как ме тегли безмилостно назад
и отново и отново-като един кръговрат
поглеждам се и белезите по мене стоят-нежни очертания изваяни
но когато нощем в тъмнината погледна-разбирам колко съм аз наранена
мълча ли мълча ли мълча-но докога
докато един ден не изкрещя-колко много те мразя на света
омраза,но там някъде във бездънната ми душа се крие любовта
тя е само за теб -малка е и вече студена като лед
но само едничко пламъче и трябва и ще освети пътя ми безнадежден
Но засега ще чакам прашна,пожълтяла и самотна
това съм аз статуята на самотата
взе ми ти безмилостно душата
взе ми я и тихичко я ти разряза
но ще я сглобя и тогава обич моя
ще видиш какво ще сторя
поне едно ми остави-и това е прозорче със звезди многобройни
завиждам им чбе поне те не са самотни
Аз ще чакам,може с години
Ала те моля простими
Не съм виновна че изпитвам аз това към теб