да това е то..краят на

Трудно ми беше но вече съсипах вси1ко и можеби и за по-добре...по добре да е в неведение от колкото да ме презира ...аз вече всяка вечер гледам нощщното небе мислейки как гледам очите му под луната...исках този ден...мечтаех за този ден и въобще всичко в мен трепереше за един едничък миг с него...но ако го видя незнам какво ще стане...как ще реагирам когато очите ми срещнат неговите и изобщо той е начетено момче а аз какво съм в крайна сметка ...Ивсе пак вечерите са мои и аз ще продължавам да гледам нощното небе и какво ми остава в крайна сметка ...снимки над които да градя спомени..и широкото небе под което се намира и той ...просто така се получи и ми е много мъка но може и за по добре ...а засега ще си чакам сама под проливния дъждец

Ах колко странен е този свят

Свят във който си сам

Уморени крила

Просто искам да се науча да летя...без да падам на твърдата земя,до звездите искам да се извися.Как искам за миг да полетя,да усетя вятъра,като пойна птица изгубена в песента искам просто да избягам от реалността.И как искам вихъра да гали моята кожа...а всеки ден сякаш крилата ми са под ножа.Ах как искам за миг да полетя...да сънувам без да спя.

Струва ли си

СТРУВА ЛИ СИ ДА ЖИВЕЕШ!?
Струва ли си да живееш!? Цяла вечност вървиш по една тъмна пътека. Чуваш зад себе си смеха на твоите "приятели", които дори не са забелязали, че силуетът ти изчезва в мрака.Чуваш стъпки. Стъпки на други хора, които също бавно вървят към нищото!Искаш да спреш, да се огледаш, да помислиш, но не можеш.Краката ти сами вървят , но къде отиват...Вървиш, ниамаш представа колко време е изминало, но това сякаш не те интересува!Чувстваш се изморен, но не можеш да спреш!Изведнъж стигаш някъде, но къде!?Решаваш да седнеш да отдъхнеш преди пак да продължиш.Сядаш на тъба на бездна, тъмна безкрайна бездна, но оставаш безразличен.У теб не се пробужда страх.Седиш си там, сам в мрака и си мислиш.Мислиш си за какво си живял и в главата ти не изплува нито една причина за това!В далечината чуваш вой на чакали. Глутница същества, подвластни на инстинкта си, които жадуват да усетят крехката ти топла плът между острите си зъби. Въпреки това ти не се страхуваш. та ти цял един живот си живял между хора, които са жадували това!Седиш там на ръба и гледаш звездите.Сещаш се, че някой някога ти бе казал, че всяка звезда на небето е душата на един човек, които също като теб в момента, е седял на ръба.На ръба между нищото, наречено живот и нищото , наречено смърт.
Друг чакал се отзовава на боя на останалите, така както никои никога не бе се отзовавал на твоя зов.Ослушваш се. Чува ти се, че че някои идва, за да ти подаде топлата си ръка и да те дръпне от ръба, но не.Това е чакал.Жаден за плътта ти чакал.Дори и това не събужда в пустата ти тужна душа страх.Чувсташ дъха на смъртта, която е точно пред теб и те вика.Тя те иска, така както никой друг.И чакалите те искат, но само за да впият в тялото ти зъбите си, за да направят поредното си кърваво пиршество.Каква ирония- последната ти вечеря , а ти самият си основното ястие.
Заслужава ли си да умреш!? А заслужава ли си да живееш!? Да вървиш цял живот по една тъмна пътека, отрупана с хияди болки и разочорования, докато най-накрая сригнеш до ръба. Нима това е Тя, смъртта-една тъмна бездънна бездна, която те зове.Та ти винаги си си я представял като прелестен бял ангел,не не!както всичко по тъмната пътека и това те разочарова.Какво да направиш?!Да се хвърлиш в бездната пред себе си, да се оставиш на подвластните на инстинкта си чакали или да се върнеш и да продължиш да вървиш по тъмната пътека?!Отново не намираш смисъл в нито един от тези изходи. Незнайно защо се връщаш към мрачния друм.Божичко, какъв мазохист си!Избираш болката пред бързото избавление от нея.Не знаеш защо го правиш , но ти харесва.Отново вървиш, но не знаеш къде отиваш.Виждаш светлина, но знаеш че не грее за теб.Харесва ти това, че поне някой някъде е щастлив.Чуваш пред себе си смеха на твоите приятели. Дали са забелязали отсъсътвието ти?Дали са били жадни да чуят как безжизненото ти тяло пада в локва кръв след пиршеството на подлите чакали или пък те самите са жадни като чакали за твоята смърт?

Болка...

Знаеш ли какво е болка? Можеш ли да ми я нарисувш върху този бял лист? Можеш ли да я хванеш с ръка и да я изучиш с всичките си сетива? Можеш ли да ме удариш с нея? Не. Тогава защо все ми повтаряш, че си я виждал? Защо си убеден, че знаеш всичко?

Изпитвал ли си болка? Заравял ли си глава в ръцете си в най-тъмния ъгъл, останал сам, без надежда? Помниш ли замъгленото от тъга сърце, с което изучаваше света около теб в тези моменти? Мислиш, че това е болката, но не е. Нима минути след това не усети нежна ръка да изтрива сълзите ти? И тогава всичко се промени, и ти се успокои, и се разсмя, и тъгата изчезна. Сега си щастлив, но не пропускаш да споделиш – ей-така, за да предизвикваш чуждите симпатии – че и ти познаваш болката. Но не е така.

Говорил ли си за болката? Да. И как успя да покажеш на всички – познати и непознати, приятели и врагове – нараненото си сърце? Не се ли страхуваше да не бъдеш отново наранен? О, забравих, извинявай – ти вече познаваш болката, знаеш от какво да се пазиш. Ха-ха! Колко си наивен, но си достатъчно самоуверен, за да поучаваш и мен. Наистина ли вярваш, че глупавите ти съвети (бъди винаги усмихнат, мисли позитивно, живей за мига…) биха ти помогнали да преодолееш истинската болка, че ще помогнат и на мен? Да. Е, тогава си безнадежден мечтател или непоправим лъжец.

Искаш ли да ти разкажа за болката? Тя не изчезва за минута или две. Истинската болка те следва с месеци, дори години, скрита някъде – не само в сърцето, но и мислите ти, във всеки твой жест, прокрадва се зад всяка фалшива усмивка, поглежда към света през плахите ти очи… Не мога да я нарека нещо (защото не съм я виждала) нито пък нищо (защото съм я усещала). Мога обаче да те уверя, че ако успееш да я победиш, тя ще продължава да те преследва – поне, докато не се убеди, че е отхвърлена. Но дотогава ще напомня за себе си с всеки специфичен аромат или позната песен.

Сега можеш ли да ме погледнеш в очите и да ми кажеш, че познаваш болката? Все още ли искаш да ме поучаваш? Какво? О, забравих, извинявай – ти вече познаваш болката. Е, тогава наистина си непоправим лъжец.

какво става след една ...

гледам в твоите очи но не виждам вече нещо да блести ти полеждаш злобно в моите очи виждаш как душата ми мълчи ти говоиш с онзи злобен тон и ме караш да се чувствам като счупен клон тичам бягайки назад връщайке се в своя ад удряш ме с думи макар около нас да има други искам да те разбера но това все едно тръни да бера гледам как с други се забавляваш а мене все отстраняваш от мене мълчание ще чуеш въпреки че в гърба ми плюеш

уика

УИКА - Религия на любовта, хармонията и ритъма

Уика е една много интересна и обширна тема. Тук ще се спра накратко на същността, произхода и основните принципи на тази мистична "религия" или "занаят". Най-напред ще се опитам да изясня значението и произхода на понятието "уика". Уика (wicca) произлиза от англо-саксонската дума wicce, която означава "вещица/вещер" (witch). Може да се свърже и с израза wiccan, означаващ "мъдрец, човек на знанието". Оттук келтското WiccaCraft се превежда като "изкуство за мъдреци" или "занаят за вещи люде". Възможно най-точният превод на термина на български език е "вещерство". Какво представлява уика? Според някои това е Религия - мистична природна религия, почитаща Богинята и Бога, произхождаща и базираща се на древните езически мистични традиции. Религия на любовта и уважението към Земята, Природата, хората и самите нас. Религия на хармонията и ритъма. Религия, свързана с личната отговорност и духовното израстване. Според други уика е Път към собственото преоткриване и просветление, усилена работа над себе си, личностна и духовна трансформация. Това означава да се срещнеш и пребориш със собствените си демони и лоши привички, да се потопиш дълбоко в себе си и да намериш вътрешната си Сила и Воля. Уика връща отговорността за нашия живот в собствените ни ръце, там където тя винаги е била. Кара ни да разберем, че ние сме отговорни сами пред себе си за своето духовно развитие и че никой друг не може да ни помогне в това отношение. Уика е Традиция, разкриваща ни как да използваме Силата вътре в нас по един добър и разумен начин. Уика е в сърцето, в душата; тя е вътрешното Аз, копнеещо да живее в хармония на тази планета и в контакт с Богинята и Бога, олицетворяващи Великия дух, Единната мощ. Уика не е нещо, което другите правят за теб, а нещо, което ти самият правиш за себе си. Корените на уика са хиляди години назад в човешката история, в предхристиянската епоха. Древни рисунки на Рогатия бог и на вещици/вещери (на възраст около 30 000 години пр. Хр.) са открити в пещери навсякъде в Европа. Историята на уика е история на природната магия, на езическите мистични традиции като тези на Египет и Елада, на келтската духовност, индианския шаманизъм и африканската Вуду-магия. Уика черпи от изворите на мистицизма, астрологията, руните, таро, както и от съвременните прозрения на психологията. Често наричат уика Старата религия, която почита най-ранните форми на Божественото - Великата Богиня-майка и Рогатия Бог. Този култ се е зародил и развил успоредно в различни части на Европа и затова има много разновидности - келтски, саксонски, шотландски, ирландски и т.н. Преди 14 век Занаятът е бил известен и практикуван от много хора и църквата е била малко или много толерантна към него.
Ето накратко за религията ... ако някой има въпроси - да пита ,а ако някой иска да добави нещо да каже ...

-"Неправилен живот"

способността да стават от гробовете се преписвала и на онези, които са били по някакъв начин забележителни през живота си. Забележителността можело да бъде наследствена – деца, родени с «якичка», в резултат от кръвосмешение, пети синове в семейства , където са само момчета, а също така родени вече със зъби. Съгласно румънските легенди, незаконородените и некръстените деца, вещиците, магьосниците и седмите синове на седмите синове, били обречени да станат вампири.

Димму Боргир

Текущи членове:
Shagrath (Stian Thoresen) Вокали (1993-)	Silenoz (Sven Atle Kopperud) Китара (1993-)	Galder (Thomas Rune 5 Външни връзки Дискография [редактиране] Студийни албуми: [редактиране] For All Tid - (1994) (Ремастериран 1997) Stormblåst - (1996) (Преиздаден 2005) Enthrone Darkness Triumphant - (1997) (Преиздаден 2002) Spiritual Black Dimensions - (1999) (Преиздаден 2004) Puritanical Euphoric Misanthropia - (2001) Death Cult Armageddon - (2003) Stormblåst MMV - (2005) In Sorte Diaboli - (2007) EP: [редактиране] Inn I Evighetens Mørke [EP] - (1994) Devil's Path [EP] - (1996) Godless Savage Garden [Компилация] [EP] - (1998) Alive in Torment (Концертен) [EP] - (2001) World Misanthropy (Концертен) [EP] - (2002) Live at Lowlands 2408 (Концертен) [EP] - (2002) DVD/VHS: [редактиране] Live & Plugged vol.2 - (1998) World Misanthropy (Концертен) [DVD/VHS] - (2002) Progenies of the Great Apocalypse - (2003) Поделени: [редактиране] Sons of Satan Gather for Attack [Сплит с Old Man's Child] - (1999) (Преиздаден 2004) Devil's Path / In the Shades of Life - сплит 1999 True Kings of Norway [Сплит с Emperor, Immortal, Ancient и Arcturus] - (2000) The Gods Of Darkness - (2000) Сингли [редактиране] Progenies of the Great Apocalyps - (2003) Vredesbyr - (2003) The Serpentine Offering - (2007) Bootlegs [редактиране] Spiritual Darkness - Alive in Europe - (2000) Live at Paradiso 02.10.2003 - (2003) Andersen) Китара (2001-)
Бивши членове:
Astennu Китара (1997-1999)	Brynjard Tristan Бас-китара (1994-1996)	Nagash Бас-китара (1996-1999)	Tjodalv Барабани (1993-1999)	Nicholas Howard Barker Барабани (1999-2004)	Stian Aarstad Кийборд (1993-1997)	ICS Vortex Бас-китара, Вокали (2000-2009)	Mustis Кийборд (1998-2009)
Сесийни музиканти:
Kimberly Goss Кииборд		Reno Killerich Барабани	Tony Laureano Барабани	Hellhammer Барабани

Лилит

Лилиту (също Лилит) (на иврит: לילית) е женски божествен митологичен образ от месопотамския пантеон. Тя е покровителка на бурите, асоциира се с вятъра и се смята за носител на болести и смърт. Фигурата на Лилит се появява за първи път като богиня на ветровете и бурите под името Лилиту, в Шумер, около 3000 г. пр. Хр. Много учени считат, че „Лилит“ е вариация на Лилиту, появила се около 700 г. пр. Хр. Лилит е нощен демон (в гръцкия смисъл на думата) в еврейската традиция (на иврит לילית), спомената е като крещяща сова във варианта на Библията на крал Джеймс. В апокрифните текстове се споменава като първата жена на Адам.

Скорпиънс

Още те обичам

Време, нужно е време,
за да спечеля любовта ти отново.
Ще чакам, ще чакам...
Любовта, само любовта
може да върне твоята любов някой ден.
Ще чакам, ще чакам...

Ще се боря, скъпа, ще се боря,
за да спечеля любовта ти отново.
Ще чакам, ще чакам...
Любовта, само любовта
може да срути стената някой ден.
Ще чакам, ще чакам...

Ако изминем отново
целия път от началото
ще се опитам да променя
нещата, които убиха любовта ни.
Гордостта ти изгради стена, толкова масивна,
през която аз не мога да премина.
Наистина ли няма шанс
да се съберем отново?
Още те обичам...

Опитай, скъпа, опитай
да повярваш в любовта ми отново.
Ще чакам, ще чакам...
Любовта, нашата любов,
не може просто да бъде захвърлена.
Ще чакам, ще чакам...

Ако изминем отново
целия път от началото
ще се опитам да променя
нещата, които убиха любовта ни.
Гордостта ти изгради стена, толкова масивна,
през която аз не мога да премина.
Наистина ли няма шанс
да се съберем отново?

Ако изминем отново
целия път от началото
ще се опитам да променя
нещата, които убиха любовта ни.
Да, засегнах гордостта ти, но знам
през какво сме преминали,
трябва да ми дадеш още един шанс,
това не може да бъде краят...
Още те обичам,
още те обичам, нуждая се от любовта ти,
още те обичам!

дали все още си там

От толкова време те чакам
да се върнеш в предишния свят.
Не виждаш ли, аз никъде не отидох,
смирена от милиони зими, но как...
Как да вярвам, че не си ме забравил...
Че още мислиш за мен.
До последния си дъх,
в зелените гори...
Аз ще бъда там,
където не боли...
Знаеш къде да ме търсиш...
В сънища от безкрайни лета.
Никога няма да си отида,
ще те чакам нежна, любяща, сама...

това е то...

В гора вървях и търсех те,

дърветата прегръщах вместо теб...

В трева лежах и чаках те,

след вятър тичах, гонейки пак теб...

Във облак бях и лутах се,

дано в небето стрещна те поне...

С крила летях и виех се,

гнездо да свия исках пак до теб...

С дъжда валях и мокрех се,

сред локвите следите да съзра...

И слънце бях и чаках те,

с лъчите си, да те изпепеля...

С мъгла се слях, изгубих се,

и търсех да усетя твоя дъх...

Росица бях и исках те,

желаех жаждата ти аз да утоля...

Цветя набрах, легло послах

и чаках с мен ухание да си...

***

Сама лежах, оплаквайки,

безумните, несбъднати мечти...

аз все още теобичам

Все още те обичам,

в сърцето ми живееш ти.

Твоят образ все пред мен стои

и знай, че винаги обичан ще си.

Ако някой ден забравя хубавите дни,

знай, че всичко е загубено, уви!

Ако ти ме забравиш, знай, че

няма толкова да боли.

Не се забравя този плам в душата

и студ и мраз, и пек и зной не го мори.

Само сърцето страда, страда

от спомени, спомени скъпи

за отминалите, но щастливи дни!

Но аз пак ще те обичам и тази

любов в сърцето ще гори,

ще гори завинаги, та чак до сетния ми час!

СТАТУЯ НА САМОТАТА

Докосната от тъмнината
и след това зомбирана от светлината
това съм аз-какво във мене ти видя
та аз съм дъщерята на нощта
вината в мене ти съзря-и с нищичко не я опроверга
ти удряше ме нежно-червени белези оставаха от теб
не знам обаче дали още е червена моята кръв
ти галеше ме с нокти-забити силно в моята плът
и за край помилваше ме с зъби пробиващи моята настръхнала кожа
и само едно не успя да удариш-това бе моето сърце
и само едно не можа да погалиш-това бе моята душа
и само едно не успя да помилваш-скръбта ми силна ,която в мене оживя
любовта пристига отвъд бъдещето и не престава да идва когато вече е тук
Но кога за мене тя ще дойде,кога да я чакам
или към мене пак ще е жестока и за другар ще ми е единствено самотата
аз гледам отстрани-сплитайки спомени тъжни
излизам и вън вали-започвам да броя капките дъждовни и изведнъж се появяваш ти
гледаш ме със погледа си влажен от когото много ме боли
казвам ти ,,спри,, но ти продължаваш
усмихваш се и задминаваш-ах твоята усмивка как ме тегли безмилостно назад
и отново и отново-като един кръговрат
поглеждам се и белезите по мене стоят-нежни очертания изваяни
но когато нощем в тъмнината погледна-разбирам колко съм аз наранена
мълча ли мълча ли мълча-но докога
докато един ден не изкрещя-колко много те мразя на света
омраза,но там някъде във бездънната ми душа се крие любовта
тя е само за теб -малка е и вече студена като лед
но само едничко пламъче и трябва и ще освети пътя ми безнадежден
Но засега ще чакам прашна,пожълтяла и самотна
това съм аз статуята на самотата
взе ми ти безмилостно душата
взе ми я и тихичко я ти разряза
но ще я сглобя и тогава обич моя
ще видиш какво ще сторя
поне едно ми остави-и това е прозорче със звезди многобройни
завиждам им чбе поне те не са самотни
Аз ще чакам,може с години
Ала те моля простими
Не съм виновна че изпитвам аз това към теб

сбогом романтичке

В тази нощ едно сърце се сбогува с теб!
В тази нощ една романтичка ще си отиде!
Прости ми, сърце, че си отивам,
но отивам си, за да се върна по-силна!

Сърце мое, отивам си, защото той не ме обича!
Отива си романтичката от мен, затова, че той не ме обича!
Отива си от мен романтичката, за да е сама от всички!
И ще се върне, когато тя, любовта, ми даде всичко!
Ще се върна, когато любовта ми бъде споделена!

Е, любими, всичко свърши в тази нощ!
Върви си, романтичко, тръгвай си от мен!
Разруших всички пътеки към моето сърце,
за да не може да се добереш до мен!

Разруших пътя към твоето сърце!
Изградих стена между любовта и теб!
Върни се при мен! Едва когато тя, любовта,
ми даде щастието момиче да ме обикне!

Сбогом, романтичке, сбогом, романтичке!

и ето ме мен отново

Една ръка безжалостно за гърлото ме хвана

и във безсилието си подпрях се на стиха.

Болеше. Толкова болеше, че без глас останах

и си изгубих някъде из болката дъха...

Догаряха очи. Усмивките - дъги изтрити.

Гримасите се гонеха с настръхнали коси.

Премигнаха и светлинките във душите ни,

Вселената угасна, миг преди да се взриви!

И се защурах из безслънчевите ù пространства

досущ мъртвец, завърнал се леха да напои.

Но нямаше вода, и триста слепи кладенеца

ме гледаха насън с опразнените си очи.

И паднах ням, безпаметен... Невидим и ненужен.

По-мъртъв и от мен бе тоя непрежален свят.

Не бях отчаян. Просто... в бавното събуждане

очите ми пресъхнаха от липсата на цвят.

Една ръка, която милваше така горещо,

обърна длан и Вечността ми с плясък зашлеви.

Заплака смисълът и писна някак нечовешки,

и засъбирах пепелта от твоите очи...

ммм....какво да сторя

Миналото просто си е минало,

бъдещето - истина за глухите.

И кръвта ми вече е изстинала…

Нали по това се разпознават труповете?!

Днес е вече в друго измерение,

не те измервам с броя на въздишките ми.

Не те очаквам с други намерения...

Аз просто те изписвам, без да дишам.

Аз просто оковавам те на кръста ти,

неопростен, самотен, непомазан.

А силата се моли в прътите ми...

прокълнат, но пак да си разказан.

Миналото просто си е минало,

бъдещето е едно понятие...

Аз повече не мога да изстина…

Нито ти, да ме изкупиш със разпятие…

живота

Твърде много искаме,

а твърде малко даваме...

Твърде много мечтаем,

а твърде малко се опитваме да ги осъществим...

Твърде много мразим,

а искаме да ни обичат...

Твърде бързо падаме,

за да можем да се спрем...

Твърде много лъжи,

а търсим истината...

Твърде много страх,

а се правим, че ни е смешно...

Твърде много илюзии,

на които искаме да повярваме...

Твърде много тъмнина,

в която все още търсим светлината...

Твърде дълго искахме смъртта,

а сега търсим живота...

Твърде много презирахме,

а сега искаме да бъдем единствени...

Твърде много мамихме,

а сега търсим честност...

Твърде много фалшиви сълзи проляхме,

а сега ще се удавим в истинските...

Твърде дълго чакахме слънцето да изгрее,

че вече не помним топлината му...

Толкова много зло направихме,

а очакваме прошка...

Толкова малко направихме,

а искаме да получим нещо...

Твърде дълго живяхме така,

а сега не можем по друг начин...

Толкова много болка,

но още съществуваме... докога?

Да искаме, да очакваме, да молим и да обещаваме...

Толкова много време,

че не помним дори кои сме....

Какво е да си жив

Има дни, в които всеки от нас се чувства като принц/еса! Но има и такива, и може би те са повече, в които сме като опарени от огъня! Това се дължи, защото дишаме, защото сме част от човечеството, или просто защото си казваме, бъди такъв/ава, какъвто/каквато, майка те е родил/а. Затова всеки трябва да си зададе въпроса - "Какво иска, какво може и как трябва да се държи, за да го постигне"?

Но на всеки въпрос трябва и отговор. Но ежедневието ни се състои именно във това - въпрос след въпрос, отговор след отговор. И ето отново сядам аз пред себе си и отново си правя някакви заключения, според моята гледна точка. И сега нека ги споделя и с вас, читателите на сайта!

Кога, мисля, всеки се чувства щастлив? Кога, мисля, пък е нещастен? А кога е просто себе си, естествен и искрен? Щастието, според мен, поне по-голямата част от него, се крие в детските и неуморни години. Когато не мислиш, а просто пробваш и действаш на собствена глава, за сметка на близките си. Щастливи са дните ти и прекрасни са часовете ти, когато скачаш, смееш се безгрижно и знаеш, че има кой да застане зад теб във всяка ситуация, във всеки един момент. Но щастие може да изпиташ и в онзи прекрасен ден, когато си заслепен, от човека, с който мислиш, че може да дариш някое беззащитно създание, със тези красиви моменти, които някога си изпитвал и ти самият. Може би този ден обаче, остава един, денят на твоята евентуална сватба. Защото тогава си заслепен и не виждаш проблемите, които ще те нападнат след това. Щастие е и когато видиш и усетиш чуждото щастие. Тогава, когато видиш чуждата усмивка и тя по някакъв начин ти въздейства положително. Тогава ти осъзнаваш, че има какво да направиш, за да дойде усмивката и на твоята уста. Че можеш да се откъснеш от всичко лошо, стоварило ти се на гърба поне за миг и да усетиш хубавите моменти от живота си. Щастие е, когато успееш да намериш време за природните забележителности на страната си и разгледаш чудесата на природата. Тогава забравяш всичките си проблеми и осъзнаваш колко е силно това въздействие върху теб. Ти дишаш чист планински въздух и се наслаждаваш на неописуемото. Ето, хора, призовавам ви, откъсвайте се по-често от ежедневните проблеми и се отпускайте, за да видите нещата положително.

Тъй като мисля, че да си нещастен е по-често явление в хората, само накратко ще споделя някои такива случаи. Нещастие за мен е, когато нямаш никаква възможност да помогнеш на болен човек. Нямаш сърце и нерви, за да му върнеш усмивката на лицето. Нямаш финанси, за да дариш внуци и деца с някоя малка екскурзия по красивата ни родина. Нещастие е да слушаш и гледаш зверските убийства, катастрофи и злополуки, които всекидневно стават по пътищата. Нещастие е, когато нямаш сили да превъзмогнеш природните бедствия, като земетресенията по земята. Нещастие е и когато нямаш сили да преодолееш униженията от управляващите страната ни. Нещастия наричам и още хиляди неща, които просто ще запазя за себе си.

Ето нека си отговоря и накратко на въпроса - Кога, мисля, всеки от нас е естествен? Естествен по характер и действия си, когато, независимо от обстоятелствата, си отпуснат и правиш нещата прости и без много да ги мислиш. Когато разкриваш себе си, такъв какъвто си, без притеснения и без да се вълнуваш излишно. Естествен си тогава, когато си искрен с хората и спрямо себе си.

И в крайна сметка всеки от нас трябва да знае какво иска от живота си и да се бори да го постигне. А животът е именно борба и пак борба. Трябва да знаем и как да постигнем целите си, а отговорът според мен е отново естествено държание, борба и отново борба.

За заключение ще кажа - борете се, хора, търсете всяко нещо под камък и дърво, за да го откриете. Борете се със себе си, с всеки, който върви против вас и с живота като цяло. Успех!

ha

Какво време настана, Боже...-вълците се молят като хора, хората се ръфат като вълци...”

(из „Църква за вълци” – Петър Анастасов)

Да, ама не. Грешна реплика. Даже не е правилната сцена. Като цяло, дори сме сбъркали спектакъла.

Ровейки се из (без)остатъчните мисли, човек може да попадне на какво ли не. То добре, че можем само из своите собствени да се ровичкаме, и дори там редът е невъзможен за постигане, а камо ли да имахме и чужди терзания на разположение... И Зигмундовци да бяхме... всъщност, това вече щеше да е интересно.

Забелязали ли сте, как някои грижливо скътани емоции имат понякога недобрия навик да се появяват изневиделица. Ама и ей така, без нищо – докато най-неочаквано си пием чая с мед и лимон, пресмятаме телефонната си сметка, или просто си крачим по тротоара и се чудим кога ли ще се махне тоя сняг, че да вървим нормално и без да ни се чупят ушите. Или когато съвсем безгрижно сме се отпуснали в следобедната си дрямка. Като че ли от нищото ни навестяват. А уж всичко рано или късно се забравя. Кой какво казал, направил и т.н. Тогава откъде-накъде разните му там вини, спомени и прочие. И, изобщо... откакто църквата - онази, скритата в нас, изгоря – май вече няма къде да се молим. А беше важно да се взима опрощение. И да се изповяда човек. Някак си ти олеква на душата, а кръпките ù, ако не да зарастват, то поне осезаемо стават по-малки. Въпрос на себеубеждаване.

А навън – студ, чак мислите ми тракат. Дето се вика – „псета и вълци вият в полето...” макар че, като се замисля, какви псета в полето, те всички са си тук в града. Смея дори да гарантирам, че местоположението на около 50 % от популацията е сметището на отсрещната улица. Вълците пък... нещо им стана на тях. Процеси ли протичат някакви, заради глобалното затопляне ли – взеха, че се очовечиха вълците, моля ви се! Не е истина накъде отива този свят! Докато се чудехме дали човечността не е отишла по дяволите, то се оказа, че тръгнала по вълците. И защо, се пита във задачата? Дали защото не тече и обратният процес...? Не трябваше ли да са вълците тези, които се ядат един друг в надпреварата кой да е отгоре? Къде е границата, кога я преминахме и защо го допуснахме? Кога животните станаха по-човечни от нас???

Реалността е като преоценена картина на отдавна починал художник – стойността ù без съмнение е огромна, но... дефектът си казва думата. Този дефект, който кара съществата, „лишени от разум”, да се грижат едно за друго безусловно, а „най-висшите създания” да се избиват безмилостно. Думата всъщност не е дефект... И това далеч не е есе. Просто разхвърляни размисли за разпадащата се стойност на думата „човек” и нейното преобразяване. „Красотата ще спаси света”, каза преди време Достоевски, но къде го, да ни види сега на какво сме заприличали? Самата красота, вместо да спасява света, и тя кой знае къде се е дянала... а може и да е тук все още, но кой ти гледа... Не видяхме кога стъпкахме бялата лястовичка в кална локва, че това ли... Така объркахме спектакъла, че и Шекспир вече не знае какво да прави. Някъде липсва парченце. Или пък целият пъзел е грешен. Къде е режисьорът, когато най-много имаме нужда от него?

Кога стана толкова страшно, че и в сънищата си престанахме да бъдем искрени...? Съвестта, отдавна пусната в неплатен отпуск, как успя да стане корумпирана? И защо всеки предпочита да отговори на въпроса дали зебрите са черни на бели райета или обратното, вместо на всичко това? Скъпи ми Краус, дяволът не просто е оптимист, ако си въобразява, че може да ни направи по-лоши – той отдавна подаде оставка и сега вероятно се наслаждава на почивката си, разбира се, в случай, че е далеч от хора. В нашата преобърната реалност, не знам кой ще спаси красотата. Може и да е потънала вече. Като „Титаник”, или малко по-иначе...

Шшшшшт, чува се нещо! По това време какво ли...

А, да. Пак вълците. Строят си олтар